Предговор

                                                                          На майка ми, която възпита в мен любов към книгите,
                                                                                                        и на баща ми, който ме обичаше безрезервно!

 

    Уважаеми читателю,

В ръцете си държите моята втора поетична книга,
чието заглавие е лично хрумване – измислих тази дума подобно на главната героиня в романа „Пипи Дългото чорапче“, която съставя свои думички. „Жизнотека“, или иначе казано живот – жива библиотека, озаглавих книгата си със стихове за живота и продиктувани от него. И както в живота на всеки има възторжени моменти, а също такива, изпълнени с печал, така и стиховете ми претворяват различни настроения – в тях ще срещнете нежност, обич, красота,
а дори когато са тъжни, краят им е оптимистичен.
И няма как да е другояче – непоправима романтичка и оптимистка съм, което се старая да предам и на другите чрез моите творби, за да се превърне светът около нас с една идея по‑добро място за живеене. Надявам се да получите духовна наслада, след като се потопите в моя душевен свят чрез редовете на тази книга, а накрая съм включила няколко сатирични произведения, които въпреки хумора, който носят, съдържат и вечните житейски мъдрости.
Приятно четене и благодаря, че отделихте време да ме прочетете!

От автора

Илюстрации на корицата- Любов Жорова Георгиева, д-р по изящни изкуства на Универсидад Комплутенсе Мадрид

Здравей

 Как искам с едно мое „Здравей!“
да топя ледовете в душата на всеки,
усмивка на всяко лице да изгрее,
пред него да има проходими пътеки.

Искам още тази дума изречена
надежда на всеки отпаднал да дава,
никой на нищо да не е обречен
и напред уверено да продължава.

Още бих искала всяка раздяла
да не е сбогуване, а прощаване
и болката, дълго у всеки стояла,
да стане любов и себеотдаване.

Как искам тази дума „здравей“
здраве всекиму тя да дарява,
всеки, чул я, с радост да живее,
и любов в сърцата да оставя!

Сбъдни мечтите

 Загубил ли си своята надежда
и всичко, в което вярвал си ти,
назад отчаяно недей поглежда,
последвай смело твоите мечти.

В живота има загуби, победи,
недей да губиш себе си, помни!
Не нарушавай дадени обети,
не унищожавай никога мечти!

След всяко падане се става,
недей да падаш духом ти –
и паднал да си, пак остават
неизживените от теб мечти.

Дори ръка подадена да нямаш
в най-трудния за тебе епизод,
не спирай никога да се надяваш,
сбъдни мечтите си в този живот!

Ако бях ангел

 Ако бях ангел,
към хората бих полетяла,
да отправя възторжен апел,
да покажа къде съм живяла,

да разкажа, че има го Бог,
който е всичко създал,
а любовта му е ценен влог
и на всеки от нея е дал.

Дава я все още пак
на вярващи в царя небесен
и на неверни, които в мрак
търсят живота лесен.

Бих казала – такъв е Бог –
прощава винаги и ни обича,
а любовта в нас е залог,
че изделието на твореца прилича.

Ако бях ангел,
на Господ пак щях да се моля,
да не се възгордея и падна,
и създам на земята неволи!

Коледа

 Слезе при нас на земята
от ярка звезда съпроводен,
в малък обор сред нивята
да ни дари с дух свободен.

Всяка година на този ден
през нощта палим свещица
и очакваме с дух прероден
да изгрее за всеки звездица,

която да води по пътя нов
хора от всички народи,
изпълнени с много любов.
Нека само тя да ни води!

Коледари

 В ръцете им клонки от дрян,
накичени с пуканки бели.
Закрачили пътя вървян,
коледарите песен запели.

Преди правели така дедите
сутрин на Рождество Христово,
сега младите поемат следите,
възпявайки старото слово.

Вдъхват му бодрост и сила,
да стигне сърцето на всеки
в Родината наша, тъй мила,
жива вяра нека има навеки!

Гердан

Добре дошла, Честита Нова Година!
(ще остареем отново с още една…)
Години се нижат, а животът един е -
 сърце от елмаз на пъстър гердан.                     


Пристигна. Сега ще живеем и тебе.
Ще сложим в наниза ново мънисто.
Да е здрав герданът и дълго потребен,
да събира щастливи години над сто!


Достатъчно дълъг щом стане и тежък,
и трудно го носим с двете ръце,
оставим ли наниза шарен в ковчеже
и спре да блести диамантът сърце,


тогава в небето високо ще грее,
ще блесне с лъчите си нова звезда.
С поглед, отправен нагоре към нея,
други сърца ще нанизват гердан…

Велика събота

 Часовникът ми днес е акробат.
Ще питате това какво ли означава?
Стрелките правеха красив шпагат,
като го погледнах сутринта на ставане.

На девет беше малката стрелка,
голямата, протегнала се грациозно,
петнадесет минути закова –
денят ми днес не ще премине коловозно.

А само след броени часове,
в очакване да слезе огънят божествен,
ще молим Господ с тихи гласове
да ни дари безвремието си тържествено!

Вечната пролет

 Пролетно ми е, а живея в края на лятото,
в краен квартал на града, в квартира с тераса на юг,
където посрещам малкото мои приятели
на малката масичка, изпълнена с много уют.

В голяма саксия отглеждам нарциси пролетни,
слънчево жълти, надзъртат навън към полянката,
накичена с тъмносини теменужки кокетни,
над които с бяла премяна се фукат джанките.

Пролет е. Природата ражда. Покълва надежда.
Надежда за нов живот пулсира във вените ни.
Възкръсва Христос! За миг нагоре всеки поглежда.
Безгласно се моля: „Господи, прости вините ни!“.

Богородица

 Моля те, майчице свята,
за мир и любов на земята!
За повече вяра в Бога,
а Той да не ни съди строго

за това, че съвсем по човешки,
редовно допускаме грешки.
Ти имаш голяма закрила –
Божият Син си родила.

Моля те, здраве да даваш,
от беди нас да спасяваш!
Молитва към теб отправям,
Богородице, чест и слава!

15 август

Псалм

 Господи, ти щит си мой –
изпадна ли в неравен бой,
Теб търси моят дух сломен,
вяра да дадеш на мен…

Да продължа напред да крача
и да забравя всички неудачи –
пречките да са преодолими
и любов в сърцето ми да има.

Всеки миг

 Всеки миг е тържествен
ако ние не забравяме,
че по образ божествен
сме всички направени.

Пътят и истината

 В този свят на големи заблуди,
където почитат се идоли,
а нормалните считат за луди
и играят най-тежките роли…

Векове е все същата сцена,
сменени са само декорите,
но е все тъй зловеща арена –
гладиатори са актьорите.

В този свят е така, а на Онзи?
Божият Син единствен се върнал
оттам и с вяра в Него ни пази
по грешни друмове да не свърнем,

че Той е пътят и истината –
Него да следваме е заръчал.
Може от тръни да е короната,
но пътят със слава е увенчал.

В храма

 С последните монети в джоба
закупих вощеница в храма –
за Бог да прости тате в гроба,
за здраве и живот на мама.

Протегнах се да я запаля
от кандило над иконата.
Светлината нежно ме заля,
скрита в мрака под балконите.

Държах свещта с ръце пред мене,
докато бавно се топеше –
пламъчето ѝ с пращене
от восъчната плът ядеше.

Шептяха устните ми тихи,
нареждаха молитви кратки.
Рисуваха със светли щрихи
живота, пълен със загадки.

Фитилчето когато свърши
на живота, както на свещта,
душата няма мрак да скърши,
звездичка ще запали в нощта.

Лична победа

 Приятелко, защо воюваш с мене,
нима стоя на пътя ти насреща?
Достатъчни са моите проблеми,
които нося с уморените си плещи.

Достатъчни са личните ми битки,
сама със себе си които водя –
животът подло ми извива китки,
дори и по отъпкан път да ходя.

По твоя път не мога аз да мина
и ползвам наготово твойте стъпки,
че имам по‑голям размер ходило,
а и да следвам себе си, е тръпка.

И всеки път в стремеж да се надскоча
и днес да бъда по‑добра от вчера –
победата си лична ще посоча
без светски шум и орден на ревера.

Сигнално бяло

 Ще опазя враговете си – с пощада
щедро ще ги наградя от благодарност,
че без тях животът ще е възел хлабав,
а пада се, ако не си завързан здраво.

Ще съм мълния и този път за кратко,
а после ще блестя – пречистена звезда,
високо горе – и за заспали сладко,
и за будуващите птици без гнезда.

Като маяк ще светя и за посока
нека служа на изгубените в мрака.
А щом се съмне – не ми изтича срока,
тъй както на светулките в шубрака.

Ще продължа да съм звезда за другите,
от другата половина на Земята…
И в небето не е лесно на слугите,
орисани със звездното разпятие…

Слънчева жена

 В очите ми искрящи се преплитат
цвят на кестен, слънчоглед и олива.
А веждите – криле, готови да отлитат,
небрежно гали ги косата ми игрива.

По мене греят весело луничките –
показват, че съм слънчево обичана.
Затова харесвам си ги всичките
и слънчева жена наричат ме.

Слънчево утро

 Слънчев лъч влезе в моята стая,
слънчев ден вещае утрото днес.
Всеки ден да е слънчев мечтая,
всеки слънчев лъч да е хубава вест!

Слънчева вечер

 Слънцето рисува по морето,
украсява вълните с блясъци.
И достигат брега те напето,
бели чайки прелитат с крясъци.

На хоризонта кораб се вижда,
в синевата сред облак от злато
Вятър с бавен танц го раздвижва
и разнася свеж мирис на лято.

На брега стари пясъчни кули
изоставени тъжно се ронят.
Толкова весел смях те са чули
от децата, които се гонят.

А ти чу ли в красивата вечер
как от мене обичан си вечно?

Преображение

 Хей, ти какво си въобразяваш,
че може лесно да ме пречупиш?
Защо така реши? Гледам, се цупиш.
А, да – възрастта ми внушава –
мислиш, млада трева ако сгазиш,
че после може да се изправи,
а мен щом настъпиш здраво,
и Господ няма да ме опази?
Е, тука си в грешка. Няма нищо.
Извинявай, ако съм те подвела –
от грижи главата си бях свела.
Вярно, може вече да не разлистя,
но суха трева за голям сал става
и до екзотични брегове плава.

Смело сърце

 За помощ ли очаквате да викам?
Или разкайващо да хленча милост?
Щастлива съм далеч от всяка клика,
зад гърба оставям цялата им злост.

Ще повторя тихо: „Няма да се дам!“
Сама ще продължа до следващ бряг.
На Господ да се уповавам, само знам
и любовта е мой единствен впряг!

Свобода

 В сърцето галопират дивите коне,
пулсира свободата им в кръвта ми.
Спрат ли своя бяг за миг поне
в душата ми надига се цунами.

Зоопарк

 Уморените коне ги убиват… Не винаги –
някои до последно са на показ в зоопарка.
Оградени са там, но свободни – без вериги,
с оредели гриви, на челата с бяла шарка.

Оградата е красива, дворът хубав и широк,
до него свършва пътят – и да продължава,
не могат да препускат или да правят скок.
С времето никой не може да се сражава…

Посетители се разхождат по тесни алеи,
до тях тичат деца – играят си на войници
и бойни възгласи възторжено пеят,
пляскат с ръце – гонят кацнали птици.

Други стръкчета късат зелена трева
и приканват по‑близо коне до оградата,
а те идват и мъдро кимат с глава:
„Е, били сме малки, разбираме младите!“.

Живот

 В зимното утро храня врабчета
с царевично брашно, смляно фино.
Те подскачат със мокри крачета
по перваза на близкото кино.

Част от него е зала игрална,
с ротативки, рулетка и покер.
Крупиетата с жест театрален
редят колоди карти без жокер.

Влизат хора с надежда поредна,
точно днес да ударят джакпота.
Проиграват стотинка последна
и проклинат си после живота.

Чурулика вън ято врабчета
с пълни гушки, доволни и сити.
Леден къс се разби на парчета
до крака на един посетител,

току-що напуснал казиното.
Към небето над него поглежда,
живота си както проклина, той
съзря в този знак нова надежда.

Вижда също пълната стряха
с врабчета и гълъби влюбени.
На мига осъзнава, че грях е
да жали парите изгубени…

Бърка в джоба, забързано вади
пликче, пълно с кашу и фъстъци.
Хвърля ядки на птиците гладни
и закрачва щастлив към дома си.

Сватбарско

 Отиде зимата на меден месец,
южнякът я поведе надалече…
Страстно на ръцете я понесе
и бялата ѝ рокля разсъблече.

Капчукът я изпя на Менделсон.
Зад гърба остави тя кокичета
за следващата сватба на мусон
и пролетната му жена обичана.

Леденото езеро

Една върху друга прилежно
редят се снежинките кротко.
Рисуват картина във снежно,
на бряг и забравена лодка.

А в нея гребла уморени
попиват валежите жадно.
Доскоро в ръце устремени
са порили езеро хладно.

Сега то е в лед приковано –
няма ги птичите крясъци,
простора огласяли рано
с първите слънчеви блясъци.

Наоколо борове скрежни
лъщят като скъпи бижута.
Поместват им клоните нежно
елен и красива кошута.

Бяла лястовица

Прелетните птици завръщат се през март,
лястовицата напролет е предвестник…
Времето охотно играе на хазарт –
грешни прогнози изписват във вестника.

Млади дръвчета, напъпили в бяло,
разлистват припряно цветчета и клони.
Народът ликува, че пак оцелял е,
деца се разхождат с надути балони.

Перчат се мурите с новите връхчета,
ухае в простора зелената свежест…
По стари дървета са никнали мъхчета,
които придават им мъдрост и тежест.

Жена се похвали как втора година
лястовицата над входа им гнездяла…
Кани всички: „Който желае, да мине
през дома ни, да види птичката бяла!“.

Задавам си мислено двата въпроса:
„От старост дали побеляват птиците,
дали се намират сред тях албиноси?“.
А хората търсят късмет по жицата…

В синьо

 Сънувах теменужки сини
как събирах из гората…
Те криеха се, тъй свенливи,
под дърветата, в тревата.

Любувах се на тази прелест,
на природата красива…
Събуди ме петелът герест,
кукуригаше игриво.

Сънят ми теменужен беше
избледнял наполовина…
Небето над гората спеше
и сънуваше във синьо.

Ученически лексикон

 Овехтяла тетрадка, с листи накичени,
с картинки свалени от моден журнал –
край тях надничат от снимки момичета
и спомени, писани в миг отлетял.

Потъмняла е с времето фотохартията,
не искрят в белоснежно якичките.
В светлите думи е скрита магията –
обичам и помня ви, скъпи момичета!

Виртуален реализъм

 Перо в мастило, пишеща машина,
молив, клавишите на лаптоп –
душата на поета в думи е съшита
и мълчанието за него не е злато.

На сцена пред прожектор и завеси,
пред светлия монитор в интернет,
за словото просторите са тесни
и с недописан винаги последен ред.

Непретенциозно

 Не съм се родила принцеса,
нямам кой знае какво потекло.
Не съм велика поетеса
и нямам „Златно перо“.
Написали, че съм креативна,
под моя творба в коментар,
а аз просто бях обективна,
като описах мой проблем стар.
Нали казват, споделената мъка
че намалявала наполовина,
а радостта ставала двойна пък,
ако споделиш я поне с един.
А писането си е споделяне
и дори да не срещне читател
написаното, от бита е отделяне
и прави човека мечтател,
като в друг свят го пренася,
където шум на молив и хартия
на сърдечния ритъм пригласят
и за любовта камбаните бият.

Родове

 Есента мъдра една е,
красивата зима също.
Пролетта също жена е,
а лятото – дете непослушно.

Годината също една е,
едно е, дори минало, времето,
любопитно по детски да знае
кой го пришпорва със стремето.

От мъжки род е дългият век,
който стотина години има
(колкото възможен живот на човек),
но е рожба на ера – пак женско име.

Какво му трябва

 Какво му трябва на човек?
Легло и топлина през зимата,
сянка от дърво през лятото,
вода и въздух, по възможност чисти,
за храна и шепа жито е достатъчно.

На човек какво му трябва още?
Малко вяра в добрия край,
надежда, че краят не е последен,
малко памет за след края
и много любов за безкрая…

In memoriam

 Днес и небето заплака заедно с мен…
Днес, преди 25 години, загубих татко.
Отбелязвам тук този тъжен помен
с няколко думи, казано накратко:

„Почивай в мир, любими мой тате!
Дано си добре там – на Онзи свят,
на този живя сравнително кратко,
но остави диря за вечна памет!“.

5 юни 2015 г.

За което

 Не мога със затворени очи
безчестието да подмина.
Насреща викат ми: „Мълчи,
ядосана си, ще ти мине!“.

Не мога също да плета
кошницата тихом, мълком.
Разпилявах толкова лета
от шепите си за покълване.

Че ражда се човек за мен,
не само с първа глътка въздух,
а с направеното всеки ден,
за което може да въздъхне.

Доверие

 Самата дума казва много –
доверието до вяра стига.
Когато има вяра в Бога,
съмнението бяга на мига.

С вяра непоколебима
планините местят се дори,
сбъдва тя мечта любима,
отваря всякакви врати.

Като бъдник

 За мен изгаряй бавно като бъдник,
който грее цяла нощ на Рождество,
пожеланото пред него да се сбъдне,
за душата да настане тържество!

За тебе нека бъда топлата жарава,
която дава огън, щом погалиш,
и след дълго тлеене в забрава
въглените с обич да разпалиш!

До моста над Темза

До моста над Темза стоиш сам
на брега. Не пихте заедно чай
с нея. Тя не дойде никога там,
онази любов – частният случай.

За утеха разправяш, че тя снима
и затова до тебе не се вижда…
Не ѝ понасял лондонски климат,
където мъгла на талази приижда.

Само ти знаеш за болката вляво,
която пробожда дълбоко сърцето.
Житейските бури сега то устоява
и вятър насрещен брули лицето.

Навява ти нежно: „Обичай, обичай!
Знам, че боли те понякога там…“
Отпиваш по глътка от болка и чай
до моста над Темза съвсем сам.
      

Спомен за Мелник

 Помня те, Мелник – уникално градче,
сгушено нежно в прегръдка на Пирин.
Есенна вечер. Хоризонтът смрачен
лунен лъч спусна и щурче засвири.

Чуват концерта асми по дворове,
тъжно напяват с листа прегорели –
доскоро били на гроздове покрови,
слушали летните слънчеви трели.

Помня клоните, тежки от нарове,
виснали над оградите каменни.
Дъх от кестени, в огъня жарени,
носи се леко с думите пламенни,

четени гордо от славни поети,
сбрани в градинка, отпред механата.
Мелнишко вино разлива куплети –
мъжката обич горчи без жената.

Женската обич е тайна бутилка,
скрита в недрата на дивни мелове.
Тя за мъжете целебна е билка,
щом я отпият, дарява им смелост.

Помня те, Мелник, събуждаш възхита
с бялата калдъръмена уличка,
в стръмния дол причудливо извита –
приказен наниз, връвта му рекичка –

Морени

Море от камъни големи,
целунати от страстен ледник.
Сега гранитени сирени
омайват канари съседни.

С криле, разперени високо,
орлите небеса кръстосват.
Цветята, дивно синеоки,
морените едва докосват.

Щастлива звезда

Под каква ли звезда съм родена?
Може би е ярка комета,
дошла от друга вселена
да си опита над мене късмета,
щастлива звезда да ми бъде,
да свети в тунела, когато
животът гръб ми обърне,
и да изляза от мрака богата.
Звездата дали е щастлива?
За себе си знам само, че съм.
Стига ми да съм здрава и жива,
да имам любов наяве и сън.
И всеки ден слънцето нека
да грее над моята пътека!

Диви нощи

 Младостта обича вечерите в петък,
нарамила на гръб босоного лято,
да танцува на открита дискотека
по осеяния с миди морски пясък.

Без дрехи да се къпе в нощното море,
сред звездите, отразени от водата –
намигат те, докато плуват по корем,
весело флиртуват с тези в небесата.

Месечината е спуснала пътека,
протегната до бряг от приказен ескиз,
а вълнички люшкат светлината мека,
настръхнала от ласките на нощен бриз.

От ревност първите лъчи на слънцето
палят буйно изгрева на хоризонта.
Замлъква в храстите щурчето сърцато,
небето в розов цвят разпуква зората.

Замита приливът следи по пясъка,
празна раковина приютява спомен.
Когато младостта загуби блясъка
след дълго скитане по света огромен

и седне уморена на люлеещ стол,
на верандата сред цветята красиви
на рафт от шкафа, до сервиза от кристал
лъскав рапан напомня нощите диви.

Остров

Не съм отдалечен самотен остров,
на който никога и никой не остава.
Вулкан затихващ съм, но просто
на моменти пускам още лава.

Над мен прелитат странни птици,
които спират малко да почиват.
Прелитащите самолетни пътници
възкликват колко съм красива!

Живя при мен един изследовател.
Остана дълго. После си замина.
Обичах го – единствен откривател
на ценното, което в мене има.

Прибрах наскоро корабокрушенец,
от морето на живота изхвърлен.
Предложи да ми стане младоженец,
но очи от хоризонта не свърна.

Оставих го свободен. Нека плава,
доколкото и както си може сам.
За него пускам сълзи – топла лава,
само с него бях затихнал стар вулкан.

Любима пролет

 Пролет си – за мене втора.
Не ми прилича есента все още.
Душата ми е млада, що да сторя?
Копнея неживени в първа пролет нощи.

Неочаквано дойде – след дълга зима,
в която зъзнех край угаснало огнище.
Пролет си – за мен не първа, а любима,
и с жажда за живот душата ми насищаш.

Родео

 Животът ни препуска наедно с издишването,
а с вдишването го обяздваме стремглаво.
И не е въздухът ни в случая излишното,
и не дъхът ни спира сам за глътка слава.

Юздите стискаме ту здраво или хлабаво,
докато дойде време родеото да свърши.
Тогава спомняме си бързо всичко хубаво,
което не успели сме в живота си да вършим.

Жизнотека

Животът тъй си върви от памтивека,
в очакване и срещане на изгреви –
до последен залез. Пъстра жизнотека.
А след коситбата никнат млади треви

от стари корени – природен кръговрат.
Момичета вият пъстроцветни венци,
закичват младежите, които орат –
китки цветя им връзват с червени конци.

Вятър пилее окосени тревички,
а децата ги гонят с подскоци и смях,
закрепват ги здраво в свойте ръчички –
хармоники правят и засвирват плахо.
Запяват възторжено две малки птички,
свили гнездо от сено за родна стряха.

Басня за кривата слива

Присмяла се кривата слива
на плодовита до нея трънка:
– Виж, не раждай тук, не бива,
да не ме отсекат, си ми спънка.

Синята трънка се свила,
като слушала думите тежки.
За плодовете се притеснила,
дали са родени погрешка?

А дървото над нея разгръща
клони големи, но празни…
Шуми и сърдито се мръщи –
плодовете чужди го блазнят.

И от стопаните на къщата
се страхувала кривата слива,
да не я отрежат на връщане
и превърнат в дърва за гориво.

Накрая в ръцете с брадва
се върнал стопанинът в двора.
На трънката се зарадвал
и започнал да ѝ говори:

– Сливата режа, не че е крива
и не става вече за нищо,
а защото е много заядлива,
през нощта е шумяла страшно

Авангардна

С портмоне съм. Празно.
Стара чанта от мачкан лак.
Но старостта не е заразна
и не ме е газил влак.

Внуци? Рано е за тях…
Щъркелите носят ги с пари.
Безплатно хапят ме за смях,
затова ти с мене не спори!

К’во искам ли? Е, много ясно:
да ме носиш още на ръце
и да ме обичаш лудо, бясно,
докато бие твоето сърце!

А ретрото на мода пак е,
защо държиш ме само вкъщи?
Блестя на слънце – кожата ми лак е,
на светлината ти се мръщиш.

Очи за себе си

Днес се чудя и се мая,
виц ли да поместя в стихче,
или гаф, запазен в тайна,
предизвикващ възглас „Их, чe!“

Чини ми се да напиша
и възторжена поема
за препълнената ниша,
че това е дълга тема…

Не! Не ставам графоманка –
ще драсна кратичък сонет
за красива плевенчанка
и влюбен в нея млад поет.

Да ви призная под секрет –
и аз, и той не сме наред.

Непито-платено

Крива сметката излиза,
прави ли се без кръчмар.
По време на световна криза
плащам, без да влизам в бар.

И с това не свършва всичко –
плащам даже за това,
че не един продажен чичко
яде държавната софра.

Пробутаха на нас – народа,
постна пица за мезе
и зеле кисело в бидона,
единствен в празното мазе.

От телевизията зная
от реклама с пенсионер
как да свързвам двата края,
но… на цифров декодер.

Понеже вече съм платила
непитата от мен вода,
с която муфтаджия мил е
колата си на свобода,

то сметката съм уредила
за месеца, а след това,
тъй както майка ме родила,
живея с въздух и слова.

Идват думите безплатно
в ума ми, и без капка страх
ги записвам акуратно –
дано да ви направя смях!

Магария

Жената има нужда, да ви кажа,
от три животни, за да е щастлива:
от ягуар, паркиран във гаража,
в гардероба ѝ палто от норка дива,

от едно голямо и добро магаре –
да плати кожуха и автомобила,
и редовно да зарежда ягуара,
за да е жената с него мила.

Затова, която има си магаре –
да го слуша, даже грозно да реве,
да пуши двадесет на ден цигари,
но да носи вкъщи пълно портмоне.

Мерак

Имам си един комшия –
пенсионер, но бизнесмен.
Кани ме кафе да пия –
отдавна той харесвал мен.

Казвам му, че може татко
да ми бъде на години,
че не съм аз тъпа патка,
която може да премине.

Отказът ми го надъха –
хвали се с пари, с колата,
че не бил дъртак пресъхнал
или млад, но на заплата,

че може всеки мой проблем
да реши, ако му вържа…
Не пречело, че е с корем –
много на любов издържал.

Казах да престане с мене,
че жена си има вкъщи.
Харесвам млади и засмени,
а той на всекиго се мръщи.

С пенсията и с колата,
и с парите от дюкяна
да помага на децата –
да не се в чужбина дянат!

Ела, музо

Брей, няма ми я нещо музата,
какво ще правя аз сега?
Ще сложа с деколтето блузата
да подчертая пищната снага,
та някой муз дано се появи,
на Рубенсови форми почитател,
и с погледа си да ме вдъхнови,
перото да ми стане пак приятел,
че да напиша стихове безброй
за огнена любов с гореща страст.
Не се плаши, читателю, постой,
и твоите очи ще имат власт
върху това, което ще напиша –
дали ще го четеш с наслада
и ще кажеш, че не е излишно,
а това за всеки пишещ е награда!

Котешка любов

Днес моята котка много ме обича,
поделихме на обяд едно кюфте.
С влюбен поглед тя до мен притича,
вперен в кифлата ми с крем брюле.

Подхвърлих ѝ от краищника залък,
дано засити котешкия ѝ корем.
Не го докосна тя – дали бе малък,
или защото няма в него крем?

Дали пък грешно погледа разбрах
и иска тя кафето със сметана?
С лъжичката каймачето събрах,
кафенцето ми постничко остана.

То стига, че без райбер е отдавна,
и захарната бучка с форма на сърце
ми носи радост… Котката ми славно
се надигна и погали моето лице.

Зарезан

Жени и вино? Па у нас жената стигъ!
Вино дайте повеке, да има и се лей!
Мъж съм я, не съм ви некоа шушумигъ,
кугату мa ядосвът, ставам змей!

Шъ ми разпраа мойтъ, ке смърдъ на бъчва,
на винце носим я, не пийм о’дьо колон!
В шишета го продават в наш’та кръчма,
ни гу курдисвът с бурето или с галон.

И ме напъжда от вратата, вика силно:
– Въри, от дет са връщъш, убоснико ниеден!
Ни тъ искъм тукъ у къщята стилна
да праиш маскърлък на празничниот ден!

– Па я не помнъ веке де одих! – ѝ рекох. –
Къ да одъ тамо, дето бидов ду сегичка?
Гледъм умно, па на коленье са свлекох
да молим милостиво лютата женичка.

– Некръстен конджол, а шишето помни
къдье надигал гу и се наливал с винце!
Там, у кръчмото въри, па се търкулни,
пияна бъчво, дека си резил за всинце!

– Жено, ни ма хокай толкоз и ма ръчкай,
па нали е днескъ празник на лозята!
Не видеш ли, на шията навита пръчка –
носим арен армаган за тебье и къщята

– На лозата вън гу дай, ке празник има,
по Aмерико празнуат днескъ любовта!
Да бе зел цвеке роза, ке ми е любима,
и некой армаган от злато за врата!

– Па ти си целата от злато, мое слънце,
и кат’ роза со бодли цъфтиш за мен!
И сека ноч те любим! Пивни малку винце,
уважи лозата вън, ке днескъ има ден!

Комшулукът ни

Комшулукът ни стана виртуален,
не се каним по тръбите на парното.
Сега Skype е доста актуален,
премести се в него и порното.

Един съсед ми написал и чака:
„Комшийке, донеси ми отвертката!“.
От другия вход комшия отракан
пита: „Ще си идва ли щерка ти?“.

От по‑горен етаж момиче напира:
„Хайде, снимките ми изпращай!“.
Касиерката пилешки дроб панира,
кани ме: „Ела и таксата плащай!“.

Дъщеря ѝ използва момента да каже:
„Няма да играем навън, че е кално,
утре, слънцето като се покаже,
а сега, ако искаш – виртуално“.

Пред входа на пейка малки момичета
на коленете крехки държат лаптоп.
Кукла Barbie виртуално обличат я –
като малка шиех за нейния гардероб.

При шивачки наред ходех в махалата
да моля за изрезки от лъскав плат,
а след това хуквах заедно с децата
от клонки елан да си правим палат.

Ех, носталгия по детство отминало,
а сега и аз мечтая за скъп лаптоп.
Я, докато мезето не е изстинало,
при съседите слизам на бира и дроб.

Пословично

Вълкът е сит и агнето цяло,
останало обаче осиротяло.
* * *
От два стола остана на земята
и стъпи здраво на двата крака.
* * *
Който се учи – той ще сполучи.
Готов фиш купи и джакпот улучи.
* * *
Казана дума – хвърлен камък.
С неказана сума направи замък.
* * *
Сиромах човек – жив дявол,
а богат е Бог и ад.
* * *
Приятел се познава в нужда,
а най-добре в държава чужда.
* * *
Вятър го вее на бял кон,
изпратиха го с черен файтон.
* * *
Който се цапа, той лапа.
От лакомия напълни трапа.
* * *
Не е луд, който яде зелник,
а е нормален безделник.
* * *
Който се мъчи, той се и пъчи.
С лесни пари диплом си връчи.
* * *
Евтин на брашното, скъп на триците –
грешки правят и математиците.
* * *
Който бърза – бавно стига,
по пътя на много намигал.
* * *
Ни лук ял, ни лук мирисал,
с лука накрая артисал…